Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2016 16:04 - Времето на Жан - Шъ съ оправим
Автор: dobronameren Категория: История   
Прочетен: 1052 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

“Шъ съ оправим” е култова фраза от тия времена на вторично натрупване на капитала, въведена и рекламирана щедро-подигравателно с вдигнати три пръста (Тройка по никое време?) от една репортерка – Живка Гичева. Повече няма да пиша за тази, защото за умрелите или хубаво или нищо.

За двете години управление на Жан Виденов се проведоха 2 избора – за местна власт през октомври 1995 и за президент следващия октомври.

На местните избори 1995 година съм посветил не един, а цели 3 постинга. В  първите два - http://dobronameren.blog.bg/history/2015/10/22/izbori-za-kmet-20-godini-predi-i-sled-1-ot-2.1401433  и  http://dobronameren.blog.bg/history/2015/10/24/izbori-za-kmet-20-godini-predi-i-sled-2-ot-2.1401916 вече съм ви разказал за предизборната борба и ударите при нея над, под и около кръста. А в последния трети постинг -  http://dobronameren.blog.bg/history/2015/11/08/izbornite-rezultati-v-cvetove-i-dumi.1405499 са получените изборни резултати. Бих ви препоръчал да прочетете тези мои стари постинги, най-малкото защото в тях съм съпоставил фактите от тогава – май/октомври 1995-та с фактите от последните местни избори през октомври 2015-та. Ще се уверите, че разликата от 20 години НЕ СЕ Е ОТРАЗИЛА НИКАК на поведението на лидерите и симпатизантите на “Лява България”, както и на “свободните български медии”. Същите гадни и йезуитски комунистически номера, нацапани само с демократична боя. Тогава по-малко, сега – повече. Това е! А едно 70-80% от имената на физическите и юридическите лица, участващи в събитията оттогава и вчера, а и днес покрай предстоящите избори през октомври 2016-та, са едни и същи. (Да вмъкна: Това е така, понеже младите все повече не искат да се връзват с евразийските ценности, а старите естествено измират един след друг. Времето е наше!)

За тези на които не им се четат “стари работи”, само няколко обобщаващо-разсъдителни реда, преди да премина към историята на президентските избори в 1996-та, докарали Петър Стоянов на власт – предмет на този и на следващия ми постинг:

Сега – в 2016-та – левите пак разправят приказката в нейния лъжлив вариант – че който спечели местните избори, печели и централната власт. Или обратно. Но не това са фактите. Истината е, че всичките избори в България след падането на комунизма в 1989г. се печелят от демократичните проевропейски сили и колкото повече се отдалечаваме от онази дата и колкото повече европейски стаж навъртаме като държава, толкова ТОВА става по-видимо и по-вярно.

- През 1995 година от седемте милиона българи гласуваха 61,7% или около 4 милиона и 300 хиляди. През 2015-та избирателната активност е почти 53,8%, което прави около 3 400000. (И двете числа са от първия тур на изборите.) Ако ви мързи да смятате, направил съм го вместо вас. Разделил съм милионите с право на глас на процента, пуснали бюлетина. Коефициентът на участие, така да наречем този показател, за 2015-та е малко по-висок от този за 1995-та  -119 срещу 113. Изненадани ли сте? - “Мъртвите души” са изчистени, затова е така. И това е резултат от европейската практика.

- Да видим тези резултати под друг ъгъл. В 1995 година БСП получава местната власт в 23 от 29-те избирателни района, СДС - в 5 и ДПС - в 1. Двадесет години по-късно ГЕРБ получава местната власт също в 23 избирателни района (включил съм вътре и 2-та общински центрове с “независимите” кметове на Кюстендил и Добрич), РБ има “свои” кметове в 4 района и ДПС в един, БСП няма нито един “чист” кмет на голяма община. Е, тези резултати дадоха право и на Клара Маринова в 1995 година да твърди, че България е “червена”, и на Цветан Цветанов през 2015-та, че България е “синя”.

- Няма да нажежавам спора тук, но няма да отмина забележката, че 5-те успеха на демократичните сили през 1995 година са в трите най-големи града - София, Пловдив, Варна и в Стара Загора и Габрово. “Сините резултати” в Кърджали са само 5000 гласа (4%) и в Разград, Търговище и Силистра – около 7000 гласа на район (6%). Правя го, за да ви дам възможност да оцените успехите на ГЕРБ в 2015г. Което е повече заслуга на европейското ни членство, отколкото на партията ГЕРБ и лидера й Бойко Борисов!

 

И сега за президентската кампания на 1996-та. Няма да крия, напротив – ще подчертая, че момента за нейното “осветляване”, съм подбрал специално. Наближават новите, по-късни с 20 години, президентски избори!   

В началото кандидатурите, които са като боеприпаси за заря –

предназначени са да забавляват.

Петър Берон се самопредложил за мераклия от страна на БСП, като Благовест Сендов да му бъде вице, съобщава в.”Демокрация”. Доводът на Берон бил, че “истината била при левите”. Не зная дали са истински тези думи. Но зная, че в тази партия БСП има субординация – генералът не може да бъде вице на редника. В края на краищата нито редникът, нито генералът участваха в изборите.

В списъците на Партията са още Гиньо Ганев, Емилия Масларова, Тодор Вълчев, Николай Генчев... Щом липсва Кръстьо Петков, никой от изброените няма да му стане шеф.

Намирам изказване на Желю Желев във в.”24 часа” от 17 май 1996: “Няма да ви кажа кой кандидат за президент от БСП предпочитам. Но ще ви кажа кой ще ме развесели най-много – Велко Вълканов.” На което “Дума” го контрира, обявявайки че Желев трябва да се страхува, защото “синичката мечта” за президент била Царят. (След по-малко от месец Желев наистина ще изгуби първичните избори в синята група само, че не от Царя, а от Петър Стоянов.)

Ако търсите повече подробности за лицата, характеризирани тук като “боеприпаси за заря”, имам един много стар постинг, още от август 2011 година http://dobronameren.blog.bg/history/2011/08/16/izbrani-izkazvaniia.802688. Прочетете го.

Синята кандидатура

Още през април 1996-та Желю Желев и Петър Стоянов подписаха споразумение за обща президентска кандидатура. Те обещават да бъдат двамата опозиционни кандидати, които ще бъдат коректни партньори, а не политически противници. Общата им цел ще е една и съща – демократичната общност да излъчи една кандидатура, която да спечели.

- Коментарът на Димитър Луджев от името на формациите, които подкрепят Желев за президент е, че “първичните избори между Желев и Стоянов може да подменят реалния кандидат на опозицията с удобния за БСП” (”Труд”, 10.04.1996).

- Вестник “Труд” има и друга оригинално червена О.Т. (от 19 април): “Идването на Симеон II решава президентската игра в полза на БСП”. Щото “българинът щял да си каже: Защо да се морим да ходим да гласуваме на предварителни избори, щом царят си дойде?”. Обаче – вестникът има и други интереси – например през целия месец май той публикува реклами на една четвърт страница с текст: “Избери Петър Стоянов. Той е достоен президент за достойна България.”

- Настоящият президент Желю Желев стоя зад подписа си под споразумението за толерантност само две седмици. На 24 април 1996 вестниците ни уведомяват, че нарекъл “чиста шашма” цитираните по телевизията социологически проучвания, според които синият му противник Стоянов води с няколко пункта пред него. И още – възмутил се, че сини депутати го наричали в провинцията “комунист” и “марксист” и го обвинявали, че свалил правителството на Филип Димитров.

- Социологическата агенция MBMD на Мира Янова (на български “Ем бий, ем дий”) публикува свое изследване 34 дни преди първичните избори, според което за Желев биха гласували 41%, а за Петър Стоянов – 39%. (в.”Стандарт”, 26 април 1996 в коментар на журналистката Боряна Димитрова).

Резултатите от първичните избори бяха следните: За Стоянов гласуваха 558 419 души (66%), а за Желев – 290 986 души (34%). Общо 857 112 българи са отишли до урните на 1 юни 1996 година.

И докато Желев е “банкрутирал кандидат-президент” за червените, един друг техен другар Гиньо Ганев (ако не вярвате на това определение, имайте търпение) го защитава страстно; искам да кажа много оригинално, в “Гиньоганев style”. Юлия Гурковска, бившата вече жена на мореплавателя Дончо Папазов, си подаде оставката като шеф на кабинета на неуспелия в първичните избори Желев, поемайки част от вината върху себе си. Ето как се намесва Ганев в тази работа, която изобщо не е негова работа. В.”Труд” от 6 юни 1996: “Веднъж назначени, съветниците, специалистите и другите, които съставляват този персонал, са държавни служители при президента на републиката и нямат право да се ангажират нито длъжностно, нито публично в партийно-политически действия и още по-малко – да участват в такива избори. Г-жа Гурковска си е подала оставката и това е нейна лична, суверенна воля, но мотивите й за тази оставка скандализират голямата конституционна идея за президентската институция като фактор, който ратува за единението на нацията, а не за нейното партийно и котерийно разединение.”

За Бога, Ганев, не разпростирай комунистическата си неотстъпчивост от заетата власт върху нашето демократизиращо се общество!

Понеже акцентът на тази серия постинги е върху управлението на Жан Виденов, сега няма да се разпростирам повече за другите лица и изпълнители. Направил съм го много отдавна, още в 2011г. - http://dobronameren.blog.bg/history/2011/08/17/istorii-za-nagajdachi.803370

Червените кандидатури за президент

В началото бе Пирински. Веднага след като стана ясно, че Желев губи първичните избори в опозицията и кандидатът й се казва Петър Стоянов (4 юни), Партията потвърди официално, че нейният кандидат за президент ще бъде Георги Пирински (16 юни). Обществото никак не се изненада, защото още от края на януари 1996-та това се очакваше. Ако съм неясен за някои читатели – градя хипотезата, че Партията изчакваше да види какво ще успее да направи Желев. Ако той бе станал опозиционният кандидат, то БСП НЯМАШЕ ДА ПОИСКА ПРЕЗИДЕНТСКАТА ВЛАСТ.  

До избора на Петър Стоянов за опозиционен кандидат-президент се предлагаха различни мероприятия за маскиране на изчакването. На две от тях беше съдено да се превърнат в истински препятствия за Георги Пирински – конфликтът между него и Жан Виденов и неясното гражданство на Пирински.

1.         Конфликтът между министър-председателя Виденов и неговия външен министър Пирински съществува, но той е много по-малък от конфликта между Лилов и Луканов. Докато са малки, две-три бойки петлета могат успешно да съжителстват в един кокошарник под благия поглед на Бащицата Петел, но да сте чули за двор в който живеят братски два дърти петела?! Е, идва време, когато малките петлета порастват и започват да си пречат един другиму и на Бащицата. Тогава идва ред на Стопанката, която задушава със зеле или Бащицата и едното младо или двете млади петлета. Ако не е решила да си умножава кокошарниците.

Токущо разправената история в нейния социалистически вариант ни предстои да видим съвсем скоро. На 2 октомври 1996-та Стопанката закла Бащицата -http://dobronameren.blog.bg/history/2013/02/06/fabriki-za-iliuzii-vytre-sme-veche.1050579 (Същата история, но в демократичния двор, предстои да се разиграе след две-три години.)

2.         Докато още не е наболял въпроса с гражданството на Пирински и конституционно ли е Симеон да става президент. “трудовете” и “часовете” на Партията се скъсват да ни заливат с анкети и проучвания

- Проучване на BBSS Gallup Intentional, в.”Труд” от 3 май 1996, тълкувател Тодор Токин: “Челната тройка политици, на които би се доверил електоратът, е Георги Пирински, Жан Виденов и Ренета Инджова. Отзад  напред подреждането е: Ахмед Доган, Филип Димитров, Анастасия Мозер”. Статията Токина е озаглавена (с 3-сантиметрови букви на 1-ва страница) “Електоратът се доверява най-много на Георги Пирински, а най-малко на Ахмед Доган”

Сега да погледнем приложените графики, всъщност оригинала на проучването.

Ренета Инджова наистина е трета (33,1% одобрение и 38,5% неодобрение), но четвърти е Симеон Кобургготски (с 31,5% одобрение и само 37,2% неодобрение) Пети е Благосвет Сендов с 30,9% одобрение и цели 46,2% неодобрение. Знаете ли как звучи това в обяснението на Тодор Токин? – “След Виденов от управляващите се нарежда председателят на НС академик Сендов”! Хитро, нали – “от управляващите”, Което формално позволява царят да не се споменава изобщо, въпреки, че е ПРЕД академика. В самия край на голямата статия Токин го е досрамяло и въпреки това пак е излъгал. Написал “Симеон II е с 0,4% зад сегашния президент по евентуален кредит на доверие”. Поне да беше вярно, а то няма и капка истина – сегашният  президент Желев го няма в класацията на Галъп. Никъде! Къде е гледал Токин, та да му сравнява рейтинга с царския? Да предположа ли? В Инструкцията на Партията си!

След петия – Сендов, следва една плътна тройка от трима сини – Софиянски, Костов и Петър Стоянов. След последния от тях Стоянов, са групирани Румен Гечев, Красимир Премянов, Жорж Ганчев, Дончо Конакчиев, Александър Лилов, Ал.Томов, Соколов, Камов, Стефан Савов, Светослав Шиваров... В цялата втора половина на анализа си Токин първо изрежда класираните управляващи – от Румен Гечев на 9-то място, че чак след Шиваров, който е на 18-то място. И чак в края се връща назад, за да ни обясни къде е Иван Костов, без да спомене, разбира се, че той е на 7-мо място: “Сред опозиционните лидери с най-висок процент на доверие е Иван Костов”. За Стефан Софиянски, който дори е преди Костов, и за Петър Стоянов – нито дума. Само Костов ли е човек, бе Тодоре? 

- Още такива “обективни примери”. Пак от в.”Труд”, но месец по-късно (18 юни). Елена Дюлгерова ни убеждава да повярваме на Пирински, че щом той отказал да подпише декларация за лоялност към БСП, това означавало, че когато бъде избран щял да бъде “президент на нацията”

За онези българи, които не помнят какво е БСП, ще цитирам какво е казал акад. Владимир Топенчаров-син 4 месеца по-рано, на 20 март 1996: “За Дондуков 2 ще търсим ярко изразена политическа личност, твърдо и еднозначно свързана с левицата. Няма да има мимикрии. Това не значи, че със сигурност ще е член на БСП. Когато един кандидат бъде издигнат от БСП, а не от някакъв инициативен комитет, дали има партийна книжка или не няма значение.”

Ето такива са журналистите комунисти, драги българи! И докато не се оттече И ТЯХНАТА МРЪСНА ВОДА ОТ ОБЩЕСТВОТО НИ, няма да е свършил българският преход към демокрация! Към днешна дата – средата на 2016-та година, ТОВА ОЩЕ НЕ СЕ Е СЛУЧИЛО. Само дето медиите са станали по-виртуални.

3.         Неясното гражданство на Георги Пирински (Биографичните му данни съм взел от в.”Труд”, 3 май 1996.)

Роден е на 10 септември 1948 в Ню Йорк. Майката е чужденка (според “168 часа” фамилията й е Ашкенази), бащата е политемигрант от България, който по закона за защита на държавата (ЗЗД) е лишен от българско гражданство. (Според “Демокрация”, фамилията му е Заеков, а е избрал Пирински, за да напомня, че е от Пиринско, от Банско.) Според български закон от септември 1945г. на Пирински-баща е върнато българското гражданство, тъй като то му е било отнето незаконно от режима преди 9 септември 1944 година. Според друг български закон от март 1948-ма “детето се смята за български гражданин и когато е родено на чужда територия, но когато родителите или единия от тях е български гражданин”. И понеже американското законодателство към онзи момент автоматично признава Пирински-младши за американски гражданин, той става с две гражданства – българско и американско. През 1974-та Пирински-младши се отказва от американското си гражданство. (Според “Демокрация” това се е случило по настояване на баща му който през 1951г. бил изгонен от САЩ като агент лично на Сталин.)

Това от една страна. От друга страна Конституцията от 1991 година, която определя изискванията към българския президент, изисква българското гражданство на президента да бъде придобито по рождение, а не по натурализация, и той да е живял последните 5 години в България. (Според “велики депутати” условията са били така “усукани”, заради Луканов, роден в Москва и заради Симеон, живеещ в Мадрид.)

Тази объркана ситуация се обърква още повече от мастити юристи, които тълкуват обстоятелствата според както им отърва:

- Чл.кор.проф. Александър Янков: “Когато се е родил, българското гражданство НА БАЩАТА Пирински е било възстановено. Няма абсолютни никакви основания да се отрече кръвната връзка между бащата и сина. Кръвната връзка не се влияе от месторождението на едно лице. Българската народност не се определя по местонахождение, а по принципа на кръвта. Всеки човек произхожда от хора, които са му дали живот. Това е!” (в.”Труд” от 3 май 1996)

- Велко Вълканов в интервю пред “Демокрация”, 19.07.1996: “Георги Пирински е български гражданин по рождение не от 1948 година, когато е роден, а от 1989, когато влиза в сила изменението на Закона за българското гражданство, респективно от 1991, когато се приема Конституцията;”

- “Надпартийните” “наблюдатели” Тома Томов и Димитри Иванов показват допитване до гражданите на Банско в списанието “Сега”, което е тиражирано в “Дума” и по телевизията в тяхното предаване “Наблюдател” (август 1996). Безсмислено е колко вагона книги са изчели до този момент, защото това не им е помогнало да станат почтени хора. Те не питали банскалии “Българин по рождение ли е Георги Пирински?”, а ги питали “Българин ли е Пирински?” Тарикати на дребно, убеждаващи в нещото само себеподобните си съпартийци. И днес са същите!

- Същият е и председателят на Съюза на тракийските дружества в България, който пита президента Желев “българи ли са всички родени в територии, които по някое време не са били български”. Въпросният “председател” е “велик депутат” (от БСП) и трябва да знае по дяволите, че ограничението се отнася САМО за президента, а не за всички българи. ГяволЕ!

- А едно друго гяволЕ, което се крие зад псевдонима Герго Манчовски, е прописало в “168 часа” така: “Майката на Пирински е словашка еврейка, а по еврейските закони всеки роден от еврейка е евреин. Макр умен и хитър, ако ирински е евреин, значи не е българин.” 

Въпросът “Български гражданин ли е Георги Пирински?” беше отнесен до Конституционния Съд с подписка на 54 опозиционни депутати. На 23 юли 1996г. с 9:3 гласа (Александър Арабаджиев, Младен Данаилов и Пенчо Пенев са с “особеното мнение”) се произнесе, че “българското гражданство по рождение се придобива по право в момента на раждането и не се предшества от каквото и да е друго гражданство”. Тази продължаваща неяснота в решението на КС позволи на Висшия Съвет на БСП да препотвърди подкрепата си за Георги Пирински още на следващия ден – 24 юли 1996г.

Междувременно Пирински проведе опознавателни срещи с актива, с интелектуалци, с журналисти и откри пресцентър. Говорител му стана една вездесъща хубавица – Бетина Жотева. В рубриката си “Кулоарен шепот” от 5 юли в.”Демокрация” пише: “Грандиозен скандал вдигнала министершата Клавдия Кашева (дъщеря на ген.Кашев, отговарящ за личната безопасност на Тодор Живков, преди да се самоубие на тази длъжност) на съпруга си Георги Пирински заради Бетина Жотева. Съседи на семейството разказват, че от дом Пирински се чували викове по повод решението на БСП-кандидата да направи Бетина Жотева свой глас и намерението й да работи с Пирински денонощно”.

Когато КС отреже Пирински от президентската надпревара, на таблото за обяви в БНТ (ако може да се вярва на “Демокрация”) се появил надпис: “Бетина, добре дошла обратно при нас 8 години по-рано;” Това било отговорът на колегите й на нейните закани, че ще се върне чак след 8 години, когато Пирински според нея приключи с президентстването си.

Да работят в Пирински са потвърдили писмено 237 леви интелектуалци. Сред тях са: Вили Цанков, Дончо Цончев, Ангел Балевски, Сули Сеферов, Александър Райчев, Николай Хайтов, Тома Томов, Димитри Иванов, Виолета Гиндева, Миряна Башева, Въло Радев, Леон Даниел, Нешка Робева, Стефан Гецов, Сава Хашъмов, Генчо Стоев... Плюс други леви/десни индивидуални изказвания - Гиньо Ганев, Стефан Гайтанджиев, Петко Симеонов... О-х!

Ако не друго, помня няколко месеца поне, макар да не съм интелектуалец. През май същата тази 1996-та, имаше писмо на интелектуалци в защита на паметника на Альоша, онзи храбър съветски воин с шмайзер в ръката, който пази Пловдив да не дойдат в него фашистите (вкл. и новите фашисти от НАТО). Простото сравняване на имената показва, че гореизброените интелектуалци фигурират и в списъка от месец май. О-хх!

Пак те, тези имена, ще намерите поне още 4-5 пъти, ако четете постингите ми. Ще ми позволите да попитам за пореден път каква е връзката между подкрепата за Пирински, защитата на Альоша, омразата срещу СДС от 1990, отрицанието на правителството на Филип Димитров, подкрепата за Димитър Попов и ранния Беров, за ранния Виденов... Или “загрижеността им за българска култура и нейните дейци”, които “още при Живков”... О-ххх!

Моето мнение е, че Пирински не става нито за президент, нито дори за премиер. Той няма качества за това. Добре темперираният му глас и удивителната нежност, която изпитват към него разни “голи води”, не са достатъчни. Доказателствата, че съм прав, ще видим във времето напред.

Базирайки се на тълкуванието, което даде Конституционния Съд за българското гражданство на Пирински, на 27 август 1996г. ЦИК отказа да го регистрира като кандидат-президент. Партията подаде жалба срещу това решение. На 2 септември Върховният Съд потвърди отказа на ЦИК за регистрация на Георги Пирински. На нощен пленум на 4 септември БСП посочи нова кандидатура за президенстските избори. Новият кандидат-президент се нарича Иван Маразов, който беше вице на кандидата Пирински, а за вицепрезидент на Маразов беше посочена Ирина Бокова. Шеф на предизборния щаб е зам.председателя на Висшия партиен съвет на БСП Георги Първанов.

Защо Маразов, защо Бокова? – в следващия постинг.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1872473
Постинги: 669
Коментари: 2593
Гласове: 1611
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031